Слънчев бряг вече по-скъп от испанската ривиера

Забравете за летните ваканции на родна земя и за евтините, но въпреки това разочароващи почивки в Турция. Ако се нуждаете от нещо, което да си струва парите, то испанският курорт Коста дел Сол е вашата най-изгодна туристическа дестинация в Европа, сочи тазгодишното проучване на редица организации на Острова.

Британските летовници вече ще получават далеч повече услуги и удобства на Пиренейския полуостров, отколкото в горещите курорти като Слънчев Бряг, Корфу, Малта и Кварнер, след като цените в Испания достигнаха най-ниското си ниво за последните четири години. Засегнатата тежко от кризата иберийска държава намали драстично цените в курортите си, след като общият брой на летуващите в Испания британци намаля с 15-20%. Хотелите, храните и всекидневните стоки там вече са по-ниски от цените във всеки друг курорт на Стария континент. Любимата на мнозина "вечеря с първо, второ и трето" в Коста дел Сол, например, струва средно 23,58 паунда, докато в Корфу и Мармарис е съответно 37,74 и 43,86 паунда. Ако пък в класацията се включат и разходите за всекидневни стоки като плажното масло, бутилката бира и леките питиета, испанският град изпъква като най-евтиният курорт в Европа. В Коста дел Сол британският летовник харчи по средно 42,15 паунда на ден, докато в Слънчев бряг и Алгарве - по 44,79 и 49,63 паунда. Според класацията, най-скъпият летен център е италианският Соренто, където средната цена на битовите стоки достига до 88,21 паунда. /БГНЕС

Лондон / Великобритания

Как да преоткрием Шопен в Майорка..

Майорка не се слави с целогодишно хубавото време, но пък е идеална дестинация за бягство за уикенда през зимата. През януари тук цъфтят бадемовите дървета, може да избирате между 200 луксозни хотела, където да отседнете, да се шляете по широките крайбрежни алеи и да вкусите от традиционните "тапас".

Веднъж след като Коледа и Нова Година окончателно останат зад гърба ни, приповдигнатото настроение внезапно ще се изпари. Идва студеният януари, а мислите ни ще ни отведат към места, където може да се насладим на поне малко повече слънце. В такива моменти, докато разглеждаме снимки в интернет, изобразяващи синьо небе, плажове с палми и камили, носещи шапката на Дядо Коледа, може би трябва да си припопним историята за една прекрасна зимна ваканция от близкото минало.

През 1838 г. 28-годишния полски композитор Фредерик Шопен пристига на испанския бряг на Майорка, надявайки се да прекара романтична ваканция с френската авторка Амандин Дюпен, по известна като Жорж Санд. Както всички нас те искали да заменят сивите облаци на севера с топлина, романтика и стимулиращи гледки.

„Слънце през целия ден, всички са облечени с летни дрехи“, пише Шопен в своя дневник. Придружен от двете деца на Санд, те се установили в в прекрасна вила и се отдали на разходки и разглеждане на забележителности, докато чакали пияното на Шопен да пристигне от Париж.

За съжаление идилията не продължила. Времето се променило, Шопен получил диагноза, че е болен от туберкулоза, а местните жители се опълчили срещу неортодоксалната двойка, отказваща да ходи на църква. Те били буквално прогонени от вилата им край столицата Палма и се оттеглили в манастир в град Валдемоса, където прекарали следващите осем седмици.

Независимо от всичко това, пребиваването на двойката в Майорка провокирало креативността на двамата творци. Шопен завършил някои от най-известните си творби, а Санд приключва книгата си – забавен портрет на острова и размишления върху това защо обичаме да пътуваме.

Тази година се навършват 200 години от рождението на великия композитор, а Валдемоса ще е атрактивно място за туристите дошли на обиколка на острова.

Дали си заслужава да последваме Шопен и Санд в Майорка?

Отговорът на този въпрос зависи от това дали наистина държите на горещина и гаранция за непрекъснато слънце. В такъв случай не бива да ходите никъде край Европа или северна Африка между ноември и март. От друга страна Майорка остава топ дестинация за уикенд през зимата. Можете да изберете измежду 200 четири или петзвездни хотели и е чудесно място за няколко дневна разходка и похапване на „тапас“ - независимо от това дали е дъждовно или слънчево.

Експерти препоръчват посещение през януари или началото на февруари, когато всички 4 милиона бадемови дървета на острова са разцъфтели.

Широките алеи за разходка, многото художествени галерии, модернистичната архитектура и уютните барове, заедно с дългата шест мили велосипедна алея край морето, правят столицата Палма идеално място за разпускане от стреса.

Business Post

Видео:Балконинг в Испания

Море, горещи емоции, удоволствия - това е лятото! Понякога обаче доброто настроение и алкохолът в кръвта водят до странни идеи за забавление. Някои от тях могат да бъдат и крайно опасни. В стремежа си да покачат своя адреналин и да изпитат върховно чувство, младежите по морските курорти са готови на всичко, дори да се поразходят по ръба на живота и смъртта - не в преносен, а в пряк смисъл!

Хотелските балкони в Испания изглежда са много опасно място. Линейки на бърза помощ сноват из курортите Майорка и Ибиса по няколко пъти на седмица по подадени сигнали за паднали през парапетите туристи. Причината е хитът на сезона - така нареченият балконинг!

Става въпрос за скокове от балкон на хотелска стая в басейн. Екстремното изживяване се е превърнало в бум сред туристите в Испания. Явлението се наблюдава от няколко години, но в последно време то е прераснало в истинско бедствие.

Висенс Торес, туристически агент:
- За туристическа дестинация като нашата, с 12 милиона посетители, не е нормално или в идеалния вариант не би трябвало да има инциденти, понякога обаче те са неизбежни!

Сценарият почти винаги е един и същ. Туристите, най-често британци или германци, решават да докажат своята храброст, обикновено след употребата на алкохол или наркотици. Те се хващат на бас и скачат от един балкон на друг или в басейн. Заниманието обикновено се случва на втория, третия или четвъртия етаж на даден хотел.

Вместо да се превърнат в Тарзан, ентусиастите често завършват своя скок с тежки контузии. Властите на архипелага, който включва островите Майорка, Менорка и Ибиса, съобщават, че 30 туристи са пострадали след скок от балкон в последните месеци. Както се казва първо ихо, а после тихо! По-добре умерени удоволствия, отколкото летене с фатален край!
Автор: Андреа Драганова

Spain - 20.08.2010 @ Yahoo! Video

Spain - 20.08.2010 @ Yahoo! Video

бнт / Бг Таймс

Нов вид спорт за туристите - балконинг (скачане от балкон)

Туристи скачат от балкони в Испания

Нов вид спорт, при който се скача от балкон на балкон или от терасата направо в басейна на хотела, набира популярност сред туристите на Балеарските острови. От началото на годината четирима чужденци са загинали, а 30 други са ранени, докато са практикували "балконинг", съобщават испански медии.

Повечето пострадали при това опасно развлечение са британци на възраст между 18 и 25 години, а също така германци и холандци. Обикновено "балконингът" е предхождан от поемане на солидно количество алкохол или употреба на наркотици, когато смелостта се превръща в безотговорност. Тогава жадните за "подвизи" се хващат на бас, че могат да скочат от един балкон на друг или от балкона в басейна.

Практически всяка седмица в болници на Балеарските острови постъпват по няколко души, които не са успели да улучат съседния балкон или басейна. Това явление се наблюдава от няколко години, но в последно време то прерасна в бедствие, обясняват местни хора.

Засега управите на хотелите не могат да намерят начин да предотвратяват тази лудост и единственото, което им идва на ум, е да настаняват младите хора на ниски етажи.

Българският пенсионер може да почива една седмица в Испания с три средни пенсии

Автор: Наталия Ганчовска

© Снимка: lkt.lg.ua

Българският пенсионер може да почива една седмица в Испания с три средни пенсии. Това е възможно с програмата "Европейски туризъм за възрастни". От нея вече са се възползвали 1500 души на възраст над 55 години, като целта е броят им да се удвои за следващия туристически сезон.

Министър на икономиката и туризма Трайчо Трайков и държавният секретар за туризма на Испания Жоан Мескида Ферандо подписаха споразумение за сътрудничество.

/bnr.bg

История и архитектура са най-търсени

Авторът

Комбинацията на стари и нови сгради привличат като магнит туристите.

Историческите, археологическите и архитектурните комплекси са сред първите три области на интерес, които заявяват градските туристи.

За любителите на културата е важно да получават достатъчно изчерпателна информация, която да е поднесена на родния им език. Посещението на такива обекти трябва да е придружено с изобилие от информационни и рекламни материали, макар преди заминаване към дома повечето да биват изхвърлени.

За особено удачно се счита напечатването на малки книжки, където срещу фотографиите на всеки от обектите се предоставят кратки исторически данни, а останалата част от историите и легендите разказва екскурзоводът. Не само в България, но и в други части на света на градски културен туризъм се посвещават предимно по-възрастните туристи, като средната възраст при тях е 57 години.

Сред първенците по интерес към архитектурата в Европа са Италия, Испания, Франция, Германия и Великобритания. В тези държави се правят турове, които са разделени по тип архитектура, исторически периоди, археологически находки, тип дейности - напр. военно дело и т.н.

Удобството на добре развитите в инфраструктурно отношение исторически и културни обекти е, че вече е отпаднала необходимостта от човек-гид, а разказите за това, което посетителите виждат, се предават през индивидуални слушалки с малко устройство, на което човек натиска последователно номерата на обектите, пред които е застанал. Така ако нещо е много интересно, то може да бъде чуто повторно, а други обекти да бъдат пропуснати. Говорът, който човек чува в слушалките, е изключително изразителен и записите са направени от хора с отлична дикция на съответния роден език.

Това освобождава туристите от задължението да се движат като стадо и така те само разполагат с час, в който да бъдат на изхода на съответния обект. /monitor.bg

На стоп през Франция и Испания..

На стоп през Франция и Испания

 

Мирела Заричинова 

Когато Барселона те чака в края на магистралата

Как за два дни три момичета разгледаха 1200 км от две от най-красивите
държави в Европа през прозорците на седем случайни автомобила със
седем симпатични шофьори, на които просто им се говореше.

През дългата досадна зима в София решихме, че е крайно време да
попътуваме малко и идеята за Париж през пролетта трайно се настани в
главите ни. Оказа се обаче, че нискотарифните авиокомпании не оперират
дестинацията София-Париж. Затова в един мрачен ден през декември
отидохме с малкото си спестени пари да купим билети до Брюксел.
Отиването беше евтино, но връщането за след около седмица излизаше
почти като с обикновена компания. В нечия глава изникна гениалната
идея да проверим полетите Барселона-София и се оказа, че те са страшно
евтини, точно 10 дни след полета София-Брюксел. И решението моментално
беше взето – отиваме до Брюксел, взимаме евтин бус до Париж и после
стигаме на стоп до Барселона, която... не би трябвало да е толкова пък
далеч.

Четири месеца по-късно стоим на метроспирката на парижкото предградие
Витри и се ровим в огромна пътна карта, опитвайки се да разберем как
да излезем от Париж. Слънцето пече неумолимо, въпреки че е едва 7
сутринта. Тъй като сме само три момичета, имаме железни правила за
двата дни стоп, които ни предстоят – носим само 6 сандвича и бутилка
вода, за да не ни тежи, лягаме рано предишната нощ, ставаме рано,
обличаме широки безформени дрехи и никой не спи по време на стопа. До
края успяваме да ги нарушим всичките. Но и рисковете изглеждат много
по-безобидни на пътя, когато се сблъскваш с тях, отколкото, докато си
ги представяш в някой тесен софийски апартамент. Въпреки че занапред
ни чакат и отчайващи моменти, път назад няма. Трябва да си вземем
самолета за София, а влаковете във Франция са прекалено скъпи, особено
ако билетите се купуват в последния момент. С автобуси никой не
пътува. Така че просто се примиряваме, защото нямаме план „Б”.

В крайна сметка взимаме метрото до спирка Антони. Слизаме на спирка,
на която няма нито един човек. Излизаме от гарата и виждаме самотен
мъж, който се суети около автомобила си. Французин на средна възраст.
Питаме го къде е магистралата. Казваме му, че отиваме към Бордо и той
се плесва по челото. Много било далеч. Луди ли сме били. Три момичета.
След няколко поучителни констатации все пак ни насочва. Следват 2-3
километра пеш.

Френска баба

Така и не стигаме магистрала, но след консултация в крайпътния
"Макдоналд’с" решаваме да стопираме просто на пътя. Никой не спира.
Минава може би половин час и ни взима французойка на около 70 години.
Казва, че ще ни изкара на магистралата. Шофира по средата между две
платна и колите около нас не спират да натискат клаксоните. Оставя ни
между двете платна. По средата на голяма магистрала. От двете ни
страни хвърчат коли. Чакаме, докато става напълно безопасно за
пресичане. Следват още 20-ина минути висене, без никой да спре. Звънва
ми телефонът. Обръщам се и пак чувам набиващи спирачки зад гърба си.

Арабски хаос
След минута летим по магистралата с някакъв мъж от арабски произход. В
колата си слуша арабска електронна музика, но ни закарва до една
бензиностанция в Орлеан. Двеста километра по-близо до целта. Жена му и
децата му живеят там, той работи в Париж, но вечерта ще пътува за
Бордо, където е крайната ни точка за днес и има къде да останем да
спим. Казва, че можем да му звъннем, ако заседнем някъде по пътя.
Очарована от току-що изникналия план „Б”, аз изскачам бързо от колата
и левият ми крак се озовава под гумата, десният още е в колата. Той
дава малко напред. Аз крещя от болка, гумата е върху крака ми.
Момичетата си мислят, че се шегувам. Извиквам да му кажат на френски
да мине назад, защото само аз не говоря езика. Двете в един глас
изкрещяват на чист български: „Назад”. Той се стряска, но разбира
какво е станало и най-сетне кракът ми е свободен. Това е първият и
последен опасен момент от нашия стоп и за него сама съм си виновна.

Есемес с номера на опасността

След 5 минути сме в бензиностанцията. Пием по едно кафе и излизаме на
изхода към магистралата. Спира огромен тир с финландска регистрация.
Записваме му номера и се качваме. Пращаме номера на приятели да знаят,
ако нещо се случи. Тираджията обаче се оказва безопасен и просто много
му се говори, освен това пътува за Бордо. Моли ни да се събуем. В
началото ни се струва странно, но после си даваме сметка, че това е
неговата къща. В предната част, зад шофьора, има едно двуетажно легло.
Наоколо са разпръснати кафе-машина, печка, хладилник, дрехи. Така и не
разбираме името му, но е от Косово, живее във Финландия, всяка седмица
пътува до Южна Испания и продава пластмасови части. Най-сетне някой
говори английски.

Чудим се как да стартираме разговор и се сещаме, че има много известни
финландски групи, които правят тежък рок. Казваме: „О, Финландия е
много известна със своя метъл”, а той отговаря: „Да, наистина… и с
желязото също.” Докато всички се заливаме от смях от недоразумението,
телефонът му не спира да звъни. Оказва се, че днес рожден ден имат
майка му, сестра му и дъщеря му. Учудваме се, че има дъщеря, изглежда
много млад. Той казва, че има три. И трите от различни майки. Все
финландки. Докато си говорим, той отбива от магистралата и продължава
по националния път. Разликата между двете е, че на първото се плаща
такса. Така е и в Испания. Повечето шофьори, които ни взимат, избягват
магистралите.

През прозореца се нижат малки френски селца, огромни жълти поляни,
реки, около които пасат крави, а миризмата на люляци и рози успява да
проникне дори и в нашия тир.

Спирка „Бордо

Стигаме Бордо към 9 ч, къпем се, вечеряме и в 11 ч вече се разхождаме
с цяла група български студенти. Градът ми прилича на Париж, повече от
самия Париж – тесни улички, много цветя, старинни сгради и най-важното
– тук има французи за разлика от столицата, където са рядкост.

Разделяме се към 2 ч и се разбираме да се чакаме в 6.30 на другата
сутрин. Един приятел иска да ни покаже Атлантическия океан, преди да
продължим към Барселона.

Франция между Средиземно море и Атлантика

Колата криволичи по малкия път. Във всички села, през които минаваме,
няма светофари, а кръгово движение, чиито изходи и стрелки са много
неясни. Вече сме съвсем близо до океана. Опитваме да спим, но не
става. Спираме в някакво село и отиваме да закусим в една пекарна –
„При Хенри и Беатрис”. Възрастна французойка, вероятно Беатрис,
майчински ни завива кроасаните в салфетка. Ядем отпред и зяпаме.
Безумно красиво е навсякъде. Мисля си колко много неща изпускат хората
като просто летят със самолет от точка А до точка Б. След 15 минути
сме на океана, слънцето скоро е изгряло, наоколо няма никой. Плажът
изглежда девствен и чист. Обещаваме си да се върнем, но сега трябва да
бързаме към крайната цел.


Оставят ни на границата, която всъщност е просто една табела близо до
баския град Ирун. Българите си пазаруват цигари. Рязко цените са
паднали и петте евро за кутия са се превърнали в три. В далечината се
виждат Пиренеите. А стопът ни продължава.

При баските

От магистралата ни взима колумбиец. Живее при баските от 20 години. Не
говори нищо освен испански. Казвам му, че много обичам Испания, за да
почна разговор. Той казва, че не я обича. Харесвал само Ел Паис Баско.
Давам си сметка, че сме навлезли в район, в който темата е деликатна и
преди още да съм го осъзнала, той ни оставя край някакво баско село.
Оказваме се в безизходица. От една страна, на магистралата няма къде
да застанем, защото няма нещо като островче или поляна зад нас, а
колите хвърчат и е опасно. От друга страна, долу в селото Донезтебе
пък не минават никакви коли. Да тръгнем нагоре по магистралата
изглежда съвсем опасно, решаваме да вървим зад парапета, но в един
момент се оказва, че той не води до никъде и ние сме над някаква
пропаст. Времето почва да се разваля, натрупват се черни облаци, в
Пиренеите сме...

Един тир почти ни отнася и вече е решено. Слизаме долу в селото.
Отваряме кутията с бисквити и сандвичите и се подготвяме за дълго
чакане. Никой не спира. Имам чувството, че минават часове. И времето
става все по-гадно. Вече се чудим дали да не отидем да питаме къде
може да спим в селото, но решаваме да тръгнем пеш, пък докъдето
стигнем. Наливаме си вода от някаква крайпътна чешмичка и вкиснати
тръгваме напред. Ходим много малко и ни спира някакъв възрастен човек.
Пътува към Тафая. Той е баск и говори само испански и баски. А говори
много. Обяснява ми за историята на баските, за езика и културата им,
за обичаите. Виждам се в чудо, защото не разбирам всички думи, които
ползва, и вадя речника си. Така, когато стигнем до нещо неясно, той
спелува, аз намирам и продължаваме да говорим.

В един момент спира колата на магистралата и почва да ми говори бързо
и нервно. Не го разбирам. Решавам, че иска да слезем, но той ме спира
и ми прави знак за пари. Пред нас се плаща таксата. Решавам, че иска
пари, и почвам да си ровя в портмонето. Той казва да спра. Излиза от
колата, вади своето и плаща. Оказва се, че просто не е можел да го
извади от задния си джоб, докато е в колата. Опитът ми да му дам
някакви пари е посрещнат с категорично неодобрение. ”Ние, баските,
когато поканим някого в колата си, все едно го каним у дома. Никога не
бих си позволил да взема пари от госта си. Ние, баските, когато ходим
да пием в някое заведение, плаща само единият от нас. При следващото
питие плаща следващият.” Вие, баските, сте супер, мисля си аз, докато
ровя в речника за поредната непозната дума. А той вече ми обяснява за
прочутото аспержи в региона.

Българи в средата на нищото

Оставя ни на едно кръгово кръстовище. Казва ни къде да застанем и си
тръгва. За кратко време ни спират 15 коли. Но никой не е в нашата
посока. Питаме следващата жена, която спира и пак не е в нашата
посока, къде всъщност трябва да чакаме. Тя започва да ни обяснява нещо
на неразбираем испански, питам я дали знае английски. При което тя
казва: „Приличаш ми на българка.” Изпадаме в еуфория, тя ни показва
къде да чакаме и си продължава в нейната посока. В момента, в който
вдигаме палци, ни спира една жена. Като цяло стопът в Испания върви
много по-добре от Франция.

Нашата испанка ни оставя на поредната бензиностанция. Оттам ни взима
тираджията, който щеше да ни отнесе на магистралата по-рано същия ден.
Той вече е съвсем типичен. Бял потник, татуирана котвичка и женско име
на рамото, неприличен език. Холандец, но живее в Аликанте. Пренася
цветя и има среща в Сарагоса. Когато стигаме там, завалява дъжд. Няма
как да продължим. Вече е 6, а имаме запазен хостел за същата вечер в
Барселона. Оставят ни в индустриалната зона на Сарагоса, намираме
автобусна спирка и докато се чудим накъде да ходим, някакъв автобус
спира. Отива към автогарата. Говоря с шофьора и хората почват да ми
обясняват, да ръкомахат и да сочат. В Испания всеки иска да ти
помогне. Слизаме на спирката при гарата, преследвани от указанията на
другите пътници. Отвън някакъв човек вижда самарите ни, почти ни хваща
под ръка, води ни до мястото за пресичане и пак сочи към сградата на
автогарата.

Следващият автобус е след 3 часа. Сядаме в кафетерията на гарата,
съсипани от път. Пиша съобщение на една приятелка, че всичко е наред,
и набързо споменавам какво ми се е случило през последната седмица. За
2 дни 2 държави (да ме прощават баските), 1200 км. И куп спомени от
места, през които никога не бих минала, ако планирам екскурзията си с
туристическа агенция, такси от летището, запазен хотел с включена
закуска и организирано пътуване по някоя река с корабче. Все пак на
гарата в Сарагоса, аз още не мога да осъзная колко важно и пречистващо
е това пътуване. Знам само, че сега всичко, което трябва да направя, е
да се кача на автобуса за любимия ми град Барселона, който ме чака там
някъде – в края на магистралата.

Най-романтичните плажове в света !

В света няма много места, на които свободно да пофлиртувате с милионери, да изпиете заедно по една „Маргарита" и да наблюдавате огнения залез, хванати за ръце. Руско издание обаче се зае да потърси такива, явно за облекчение на младите и амбициозни дами:

1. О. Капрера, Сардиния.

Закътани заливи и малко хотели създават романтиката на този остров. Вероятно единствените ваша свидетели ще бъдат птиците...

2. Салвадор, Байя, Бразилия.

Разположен между живописни хълмове в североизточна Бразилия, с широки плажни ивици, губещи се сред залива Тодос ос Сантос, този град възниква като робовладелческо пристанище и днес предлага уникална смес от африканска и индианска култура. Тук туристът е съпроводен от барабани, спортни мъже и зеленооки смугли красавици и студена бира в плажните заведения.

3. Остров Кузин, Сейшелските острови.

Гранитният остров- резерват е почти недостъпен за туристи. На него има само няколко вили за туристи, готови да платят, за да останат далеч от цивилизационната джунгла и разбира се за младоженци, желаещи да останат насаме един с друг далеч от света.

4. Плайя де лос Ланчес, Тарифа, Испания.

На юг от Пиринеите, там където Средиземно море и Атлантикът се срещат, можете да прекарате деня в сърф и да се наслаждавате на момичета със стройни спортни тела. А вечерта цялата тази спортна тълпа се отправя към баровете по брега.

5. Брегът на розовия пясък, Остров Харбе, Бахамите.

На този бряг „акустират" бизнесмени, когато свалят костюмите и ги заменят с бахамски ризи, и дами, които за нищо на света не биха свалили своите диаманти. Пясъкът наистина е розов- този цвят му придават розовите корали.

6. Кута Бийч, Бали, Индонезия.

Бали е най-доброто място за купонджиите, мечтаещи да прекарат деня в сун на плaжа, а нощта из баровете.

7. Южният плаж, Маями, Флорида.

Център на нощния живот, Мека на изкуствата, истинската столица на латиноамериканците, Маями е най-горещата секси точка на САЩ. При това на 24-часов режим 365 дни в годината.

8.Синият плаж, Антигуа.

Името на плажа идва от сините води, в които плавно се прелива снежнобелия крайбрежен пясък. Тук туристът може да се отдаде на почивка и съзерцание, удобно разположен на хамака си между две палми.

9. Бодрум, Турция.

Местните плажове са препълнени с гости от всички националности и религии, а през нощта от клубовете наравно се лее ориенталска музика и най-новите летни хитове. И дами заинтересувалото ви момиче е гореща италианка или загадъчна туркиня може да разберете едва след като сте се запознали...

10. Св. Мария, остров Сал, Зелени нoс.
Дайвинг, сърф, риболов са сред атракционите на перлата на 10-те острова на Архипелага.

utre.bg

В Барселона Господ не бърза за никъде!

Жанина Драгостинова  

Гол мъж се разхожда по крайбрежна алея. Снимки: авторката

„Господ не бърза за никъде, а той е моят клиент!” – така отвърнал каталунският архитект Антони Гауди, когато го попитали кога смята да завърши катедралата „Фамилия Саграда”, чието изграждане е трябвало да приключи през 1910 г., но и до днес не му се вижда краят, като най-оптимистичните прогнози са, че това ще се случи през 2026 г. – 140 години от началото на строежа и 100 години след смъртта на архитекта. Че времето в Барселона има свой, своеобразен ход, различен от обичайния ритъм на големите градове, се забелязва от пръв поглед. Тук всичко сякаш става бавно и полека от ранна утрин до късен следобед и се усилва на бързи обороти след девет вечерта. За да притихне отново на другата сутрин в блажен сън след нощната изнемога.

За разлика от Всевишния обаче на туриста му е дадено време и то най-вече, за да не му стига. Туристът бърза, сменя превозни средства, тича, щура се, върти глава, кокори очи, иска да погълне и попие града наведнъж. Туристът разполага най-много с два-три дена, за да обиколи всичко, наречено „забележителност”, да го разпарчетоса в снимки и запамети в своята си мъничка „вечност”. Явно туристът е от онези творения, които Бог е създавал без особено старание и с отпадъчни материали, но пък без него светът би бил доста по-скучен.

„Момчета, къде тук може да се вечеря?” – питам двама случайно минаващи младежи, които съвсем не случайно разговарят на български. В следващите два дена ще чувам родният език да се провира между смесицата от испано-немски-английски доста често. Докато накрая ще спра да се стряскам от познатото звучене и ще почна да го приемам почти като част от Барселона. „Зависи с какви пари разполагате – отвръщат момчетата и ме оглеждат изучаващо. – Ако сте на разходка, ей там е „Саламанката” – сочат те към зелени светлини на някакво заведение, намиращо се на новото пристанище „Олимпик” – 30-40 евро на човек ще ви обръснат, но си заслужава. Пък ако сте по работа…” Момчетата изглежда делят българите в Барселона на „дошли на разходка” и „по работа”. Вторите все още са повече. Аз също ги оглеждам и се опитвам да ги сложа в някое познато чекмедже – студенти или търсещи си късмета. Което често е едно и също.

Творението на Гауди “Фамилия Саграда”. Снимки: авторката

Да минеш просто ей така покрай „Саламанката”, за да огледаш, се оказва невъзможно. Мощна и енергична мургава леля те хваща за ръката и любезно ти сочи маса. Любезността й е такава, че не търпи противоречие. Към девет вечерта келнерите все още са повече от посетителите. Към единадесет в огромното заведение, състоящо се от три салона, вече няма свободна маса и келнерите тичат като на състезание, ловко взимайки завоите и сръчно носейки в ръце табли с различни риби и ястия с морски дарове. Рибите са съвсем пресни и келнерите държат да ти го покажат, като току ти тикнат под носа някое животно, което в унес отваря уста или пък рак, който не ще да спре да мърда с щипките си.

През едно заведение се разиграват същите сцени. И там е пълно, и там се поглъщат риби в несметни количества със скоростта на олимпийски спринт. Между двете се е настанило малко, китно ресторантче. Бели покривки, грейнали чаши, лъскави прибори, блестящ порцелан, живи рози. На входа стоят двама внушителни господа с бели смокинги. Бяла тишина. Заведението е празно. Никой. Дали пък вътре не вечеря Господ, небързащ заникъде? Ясно е едно – който се надява единствено на божията помощ, не завърта голяма печалба. А на какъв принцип туристът избира едно заведение и пренебрегва друго, вероятно ще си остане света тайна. Що се отнася до цените в най-скъпия рибен ресторант на новото пристанище на Барселона, те се оказват доста по-ниски от миналогодишните на българското Черноморие. Барабар с виното. Което също спада към тайните на нашето съвремие – как така в един от най-разкошните европейски градове е по-евтино, отколкото из българските морски курорти?

В Барселона трудно може да се употребят изрази като „зората пукна” или „нощта се спусна”. Тук се случва точно обратното – нощта пуква с неописуем шум и разкош, за да бъде постепенно удавена от настъпващия ден.

Някъде към девет вечерта пред един от луксозните хотели на крайбрежната ивица се извива змията на мерцедеси металик. От всяка кола слизат дами със засукани рокли и мъже във фракове. Потъват в хотела. Какво ще празнуват, те си знаят. Час по-късно дълга към 200 метра отсечка от една от улиците в квартала над пристанището започва да се изпълва с тинейджъри. Не знам откъде изникват, пролазват като плъхоци от дупките си. За разлика от котките, които нощем са сиви, младежите на Барселона са цветни, издокарани са в типичната дискотечна мода. По тротоарите се събира такова множество, че действително и игла да хвърлиш, ще се забие в някой 14-годишен дългалак, само дето няма да се забележи, тъй като металните предмети са част от украсата на множеството. Младите хора стоят, пият бира или безалкохолни, пушат и говорят на мнооого висок глас.

Заведение в Барселона. Снимки: авторката

На фасадите на околните сгради се виждат спуснати жалузи, изрисувани с графити. Постепенно една след друга железните решетки се вдигат и вътре зейва черната паст на дискотеки. По вратите стоят снажни вардяни, облечени в черно, които преджобват младежите. Не можеш да влезеш с кутия бира, нито пък с цигара. Това е седмичното забавление на децата на крайния квартал – да потръскат глава в транса на музиката, отдадени, слели се в едно цяло, заедно образуващи гигантското тяло на днешния динозавър на масовото забавление.

Тайнствените дискотеки в тази част на квартала, стаили се зад маскировъчните си дрехи на ошарените с графити жалузи, хлопват железните си уста в три часа сутринта. Но това съвсем не е краят. Децата излизат от черните, луминесцентно осветени дупки и на тълпи се понасят към следващата дискотека, която е по-голяма. Намира са на съседното каре от улици. За да стигнат дотам, те минават през строга охрана – наредени полицейски заграждения, така че да се получи лабиринт. И тук има здрави момчета, които охраняват множеството. Децата се нареждат в предълга опашка, която сигурно има стотина метра. Чакат търпеливо. Говорят шумно. Сред тях няма пияни и дрогирани. Или ако е имало, отвели са ги навреме. Покрай опашката минават явно по-хитри техни връстници, които им предлагат кутии с напитки, сигурно купени на магазински цени и продавани сега с надценка. Но като стигнат до входа на дискотеката, младежите пак трябва да са с празни ръце. Всички неспирно пушат и това изглежда да е единствената отрова, на която се подлагат.

Не знам кога и как са приключили с веселбата и как са се прибрали у дома. Сигурно е, че са проспали неделната църковна служба и то в страната, за която казват, че църквата все още има обществено влияние. Техният Господ им е дал събота вечер за пълна самозабрава и това явно им е достатъчно. На сутринта градската служба по чистота безропотно и старателно измете всичко, останало от нощната вакханалия. Барселона сънено се усмихна.

Действието се развива близо до морето, но далече от центъра на града. Барселона е изникнала и се е развила до две реки и с гръб към морето. И днес тузарският квартал е на километри от морето, качен по околните хълмове. Дълго време се е смятало, че край морето се мотае само простолюдието. Преустройството на бившия индустриален квартал започва около 1992 г. – важна година в развитието на Барселона, не само защото тогава градът приютява Олимпиадата, а и защото това е засега последната превратна точка в благоустройването му. Старите фабрики и занемарени жилищни постройки се събарят, издигат се нови блокове и хотели. В момента комбинацията изглежда доста странна, защото съвременните хотели стърчат над стари складове или гаражни помещения. Туристът обикновено предпочита по-лъскавките места, докато това тук все още е проникнато с миризмата на машинно масло.

Нова Барселона расте бавно, като смачква след себе си остатъците от време, напомнящо за запотени работнически мишци. Наричат строителния прелом от 1992 г. и преместването на града към морето „ренесанс”, по подобие на времето от края на XIX век, когато се е развихрило строителството на модерния град. За разлика от днешния „ренесанс” обаче онзи, предишният, носи свой дух, свой стил, направил Барселона незаменим и незабравим град. Сегашното модерно строителство е дело на добри, но униформирани архитекти, които сякаш са се сговорили да превърнат Европа в един единствен град, така че да не познаеш къде си. XXI май набляга повече на изобретенията във виртуалното пространство и все по-малко обръща внимание на реалната гледка през прозореца. Да не говорим, че и последната криза, дошла след строителния бум, си казва тежката дума. До преди нея хората са бързали да си купят жилища, защото се очаквало те да поскъпнат, днес не купуват, защото чакат да поевтинеят. Всичко това естествено забавя хода на обживяването на крайморските квартали. Едва ли е било така обаче по времето на Антони Гауди или иначе казано – през истинския ренесанс на Барселона.

Опашка пред дискотека. Снимки: авторката

„Този е или луд или гений” – казал един от университетските преподавателите за завършващия следването си млад архитект Антони Гауди. И в двете си определения е улучил. Ненапразно Барселона е градът на Гауди, на неговите сгради и тези на неговите ученици. Всички те сякаш са творение на безумството на гения – умопомрачителни, шашкащи, запомнящи се. Гауди е имал късметът да попадне на точното място в точното време и да притежава талант, който е имал нужда само един богат меценат, за да се развихри. През 1878 г. на Световното изложение в Париж тогава 26-годишният Гауди се запознава с текстилния индустриалец Гюел, който оттук нататък ще покровителства творчеството му. За свое добро и благото на Барселона. „Всяко произведение на изкуството трябва да носи изкушение – казвал Гауди. – Ако то изгуби качествата си на изкусител, престава да е произведение на изкуството.” Ако Барселона днес изкушава с нещо, то е с творбите на Гауди.

Хванала се за справочника си като удавник за сламка, обикалям от къща до къща. Нищо, отбелязано в проспекта, не бива да остане непосетено. Останалото извън туристическия гайд се превръща във второстепенна притурка към основния порив. А може би някой отгоре просто се забавлява, като ме наблюдава как прогизнала от дъжда и вкочанена от студения вятър се щурам, за да не изпусна нищо. Пък времето, отредено за посещение на града, немилостно изтича.

Още в детството си Гауди се разболял от ревматизъм, затова вървенето трудно му се отдавало. Разстоянията от един до друг обект преминавал, качен на магаре. Но дори и на магаре, той е знаел къде отива. Да вървиш днес подире му никак не е лесно. „Архитектът – казвал той – е човек със синтетично мислене, който притежава способността да вижда нещата в цялост още преди те да са се появили.” Гауди е имал визия за града, знаел е как да създаде красота и удобството на жителите му. Не знам как се живее в сграда, направена от него, да я гледаш отвън е наслада. На въпроса откъде се учи, Гауди отвръщал: „От дървото. Стъблото носи клоните, клоните носят листата. И всяка негова част расте съвсем хармонично, така, както е поискал Създателят.”

В последните 40 години от живота си Гауди се отдръпнал от светския живот и все повече потъвал в религиозност. Един след друг починали баща му и покровителят му Гюел. Самотен, той се пренесъл да живее в строящата се катедрала „Фамилия Саграда”, която изграждал със собствени средства. Ако във всичките му по-ранни творения действително не може да се отдели безумието от гениалността, то „Фамилия Саграда” е повече безумна отколкото гениална. Знам, че по въпроса се спори. Катедралата  прилича на опит за възстановка на детските мечти на отдавна порасъл мъж. Гауди действително се оказва щастливец, защото Господ му е дал достатъчно време, за да се позабавлява до насита.

На 8 юни 1926 г. архитектът, навярно отказал се от магарето си като превозно средство, е сгазен от първия трамвай в Барселона. Поради бедното му и мърляво облекло никой от насъбралите се файтонджии не искал да го откара до болницата, тъй като го взели за бездомник. Приятели го открили няколко дена по-късно след усилено търсене. Предложили му да го преместят в добро и по-скъпо отделение на болницата, той отказал с думите: „Моето място е сред бедните”. Днес биографите му се съмняват, че действително е произнесъл точно това, отдават ги повече на желанието на гражданите на Барселона да виждат във великия архитект „народен човек”.

Времето на Гауди – на мекотата в извивките, на спокойствието, на мечтанието и вълшебството – си отива, сгазено от техниката на новия, пухтящ с локомотивите си и дрънкащ с трамваите си, електрифициран век. Неговите сгради все повече се доказват като „скъпоценни камъни, инкрустирани в сивотата” на фона на модерната ъгловата архитектура, работеща предимно с метал и стъкло, носеща сякаш повече отчужденост, отколкото близост. Сега, над 80 години по-късно, светът му изглежда като красива антикварен предмет, избутван неумолимо от Starbucks Caffe, Dunkin Donuts и от всички останали глобални вериги за бързо хранене, модерно обличане и безметежно общуване. Ерата Гауди остава туристическа атракция, но отдавна не е начин на живот.

Очаква се през ноември тази година папата да посети Барселона и да обяви великия архитект за светец. Хубаво, но се чудя дали този акт ще докосне по някакъв начин душите на онези деца, които в съботната нощ се напъхват в тъмните складове в крайните квартали, за да изтанцуват и изкрещят мизерията на животеца си.

Закрит пазар, встрани от улица “Ла Рамбла”. На снимката са екзотични плодове, но цените на повечето храни са по-ниски от тези в България. Снимки: авторката

„Tourist go home” пише на една стена в Барселона. Сигурно са прави каталунците да си искат обратно спокойствието. Но кой тогава ще пази духа на Гауди? За някои неща сам Господ не е достатъчен…

Извън представленията за туристи, жителите на Барселона си организират спектакли за собствено самочувствие и с вътрешни цели. Например преди няколко седмици на един от площадите легнали неколцина протестиращи. Голите им тела били напръскани с червена боя – да се разбира „облети в кръв”. Живата картина представлявала протест срещу традиционната испанска борба с бикове. Каталунци не искали вече да се идентифицират с този варварски обичай и искали бикоборството да бъде забранено. Зад привидно природозащитните цели на проявата политолозите съзират скрити мераци, а именно желанието за признаването на Каталуния за най-важната част от Испания. Как това ще се отрази на туристическия бизнес? Не знам. Сигурно е само, че видях на крайбрежната ивица сред разхождащите се туристи да тича чисто гол мъж. Предполага се – с политическа задача.

В Барселона Господ не бърза заникъде… Може би затова градът е велик, защото Господ му е дал правото и му е оставил времето да бъде и такъв… и онакъв… и беден, и богат, и възвишен, и долнопробен, и забързан, и спокоен… Погледнат от самолета, поради правите си улици Барселона изглежда като нарязан на филийки – сякаш за прегледност на намиращия се Горе. Защото как иначе може да се обхване случващото се Долу в Барселона? Че е толкова много!

Авто Травел