Не съм предполагала, че ще ми се случи в Доха, Катар, турчин да ми честити националния празник 3 март, сърдечно усмихнат…
Животът затова е красив, защото е непредвидим. Мислех си за тази фраза на Ибсен когато непредвидимия ми живот преди месец ме довя в Катар. Като повечето българи не знаех, кой знае какво за този свят, макар и преди повече от 10 години да бях живяла за известно време в Близкия Изток. Затвореното общество на ислямските култури едва ли радушно и лесно показва лицето си . Но съвременния свят така стремително се е втурнал да се променя, че буквално всичко ми беше като за пръв път. Макар и родени едва ли не вчера, страните в региона си бяха избрали различно развитие. Общото беше неистовата скорост с която, добре управляваните пари от петрола и газа бяха създали зелени съвременни мега градове, буквално в пустинята. Още ми е трудно да повярвам че и Дубай, и Абу Даби, и Доха са по млади от мен.
Животът ми тук, както и навсякъде по света извън родината, започна в къщи, пред хладилника и печката. Доха е застроена със стотици компаунди. Така тук наричат селищата, разбира се зад високи огради, с малки до три етажни сгради с апартаменти или малки вили с дворчета и с пълно обзавеждане. И естествено с всички други удобства. Фитнес зали, игрища, басейни, ресторанти, малки магазини, фризьорски салон. И управа, която се грижи за поддръжката на всичко от електричеството и кабелната телевизия до интернета. Тези компаунди са обитавани от наетата високо кфалифицирана работна ръка, буквално от цял свят.
В селото ни, както шеговито го наричам, се чувствам като в Ню Йорк. Срешам английски учители, американски университетски преподаватели, шведски инженери, френски и италиански архитекти, немски банкери, австралийски хотелиери. Разбира се и българи.Пилоти и инженери, учители и лекари. Тежкият труд е в ръцете на мигриращи работници от най-бедните райони на Индия, Филипините, Шри Ланка. Освен тези компаунди в града се ширят огромните домове на местните жители, посолствата и трудовите лагери за строителите и обслужващия персонал. Така, след като опознах живелището, започнах да се озъртам какво ще ядем. Не знам давате ли си сметка, че храната е основен културен признак. Тя ни отличава или сближава с другите култури. И така в Ню Йорк или Чикаго и навярно навсякъде по света, докато не отворят свои, българите бързо намират гръцките, турските или сръбски магазини. В тях има много подобна на нашата храна. В Катар естествено всичко се внася и то най-много от Щатите. Ресторантите в града са безброй и едва ли не от всяка точка на планетата. Така че се примирих, че свинското изобщо, и особено с кисело зеле, ще си остане мечта.
В съседния до нас апартамент живее семейство от Турция. Естествено беше с тях да се сдружим най-бързо. Той се казва Левент, а тя - Гюлшен. Той е архитект и работи в голяма компания, а тя е тук от скоро и едва от месец учи английски.
За разлика от досегашния ми опит с приятелства в англоезичната среда в Америка, това тук се разви ужасно непринудено и много бързо. Никакво притеснение, че хуморът ще е неразбираем или обиден, никакво усещане за студенина или високомерие, за неудобство или претенция. Отвориха дома си и сърцата си веднага. Накараха ме да се чувствам сред свои. Ужасно смешно е как двете с Гюлшен се разбираме. И как всеки ден се смайвам колко много думи на турски знам, колко всичко което тя готви, готвя и аз, колко никак не личи че те са мюсюлмани, а ние християни. Запознахме се и с техните приятели, които живеят в компаунда – Юмар и Раана. Започнахме да играем заедно табла и карти. Разговорите ни не преминаваха ежедневното битие, някой световни новини или времето.
Но снощи се случи нещо особено и според мен прекрасно. Юмар, докато редеше пуловете на някаква странна за нас турска игра, каза – “Е, хайде комшу, да ви е честит утрешния национален празник.” Останалите се усмихваха щастливо с чаши в ръка и наздравиците потекоха. Щях да падна. Беше си направил труда да понаучи нещо за България и да го сподели. Англичани или американци, никога нямаше да отделят време за това. А и да ти честити турчин освобождението от Турция си е нещо което впечатлява.
Ахнах, и казах нещо от рода, колко е хубаво точно турчин да ми го честити, а той каза – “Левент е турчин, аз съм кюрд”. Това направо ме остави със зяпнала уста. Избухна смях и наздравици. Попитаха - къде ще празнуват българите в Доха? “Празненството - обясних аз - е в петък (тук петък е неделя), в българското училище в Катар, когато наведнъж ще отбележим 1-и, 3-и и 8-и март.” И после, бавно и внимателно, с много - ако мислите, че е редно или подходящо, предложих да се съберем у нас на самия 3-и и да го отпразнуваме заедно. Това създаде небивало брожение. Левент донесе отнякъде поставки за флагчета, а като разбра, че нашето е забравено в Дубай, каза, че ще мине да потърси българско знаменце. Раана го намери в интернет и предложи да го разпечатаме. Гюлнеш питаше какво да донесе – баклава или халва?
Когато си легнах, дълго мислих в тъмното, толкова ли е трудно светът, малкия свят, който населяваме да живее заедно? Историята не може да се смени, начинът да я четем от днешна дата - може. Историята е нашето вчера, на всички ни на планетата. Трябва да я познаваме, изучаваме, ценим. Но и трябва да живеем днес. А децата ни и утре. Живеем в най- глобалното време изобщо. Границите са географско понятие, което, както върви света, някой ден ще остане в учебниците. По история. И за жалост в нечии сърца и глави. Американците не мразят англичаните на 4-и юли. Индийците също. Не са малко примерите. Не са малко и за обратното. Мисля че това е по добрия вариант за бъдеще от търсенето на отговорност за събития от друго време и друг свят. Дано.
3 март мина в пазар и готвене на родни вкуснотии, доколкото пазара го позволява. Към осем се събрахме около отрупаната маса, както си трябва на празник. Гостите дойдоха с още лакомства. Говорихме много за историята си, за народите си, за света.Слушахме само българска музика и станахме прави на българския химн. Изслушахме го целия. После дори се разтанцувахме. Седяхме до късно, макар че и утре е работен ден. И, разбира се, на вратата дълго се прощавахме, както правят всички хора по света.
Бях уморена, но доволна. Отбелязах националния си празник по изключителен начин и дълго ще го помня. Трудно ще ме убеди някой, че греша.
e-vestnik
