Иван Бакалов
Ако човек е суеверен поне малко, като види стенописите под свода на Чуриловския манастир “Св. Георги” в планините край Петрич, ще се уплаши и няма да помисли за грях поне 3 дни.
Дяволи са изобразени на десетки сцени. Дяволи измъчват или нашепват, или вкарват в беля грешници. Сцени от Страшния съд, сцени на изкушения и грехове, изобразени детайлно в един наивистичен стил от средата на 19 век. Всичко това е нарисувано с построяването на манастира през 1852 г. Всъщност точна датировка на стенописите никой не може да даде.
Покойният Йордан Радичков обичаше да разказва за един стенопис с дяволи в Разбоишкия манастир, който е построен в едни скали до река Нишава, недалеч от Годеч. На този стенопис се вижда казан, в който се вари един грешник. До него дявол ръчка огъня под казана.
„А отзад, сигурно някъде отдалеч, друг дявол носи дърва за огъня” – обясняваше с умиление Радичков за стенописа. И после въздъхваше – „Аз като умра, в такъв ад искам да ме мъчат”. И се смееше. Сигурно Радичков е някъде там в този наивистичен селски ад, който всъщност е неговият рай, с дяволите, които носят дърва някъде отдалеч…
Този стенопис на Разбоишкия манастир е заличен. Той е залепен в скалите, там тече вода, влага, изчезнал е напълно преди около 20 години, дори следа не е останала.
Но изобилие от подобни сцени се виждат в Чуриловския манастир „Св. Георги”. Тези тук са по страшни, дори реставрирани в края на 70-те, но неподправения наивизъм на художниците предизвиква същото умиление.
Манастирът Св. Георги е в планините на 15 километра от Петрич, само на някой друг километър от границата с Македония. Кацнал е на едни баири край селата Гега и Чурилово. До него се стига по пътя за село Гега, а след като към края на селото асфалтът свършва, до манастира продължава един коларски път, по който кола няма как да мине, заради нападалите скали. Тарикати с джипове сигурно са се опитвали. Нека пробват.
Манастирът е празен, отключва го и посреща посетители 74-годишният отец Кирил, който идва пеш или на кон от селото си Кукурахцево, което е на 3 километра още по-нагоре по баирите.
Гега, Чурилово, Кукурахцево. Села с чудни имена и още по-чудно местоположение.
Македония – и у нас, и зад границата – е много диво и чепато място. Планини, баири, и на всяка урва по едно село или махала -на най-големия наклон. Да се чудиш защо точно на стръмното. Къщите стърчат като криви дънери. Тук сякаш и реките текат наобратно, по нанагорнището. И навсякъде кози. Тук-там, под път и над път, по десетина кози, поведени от някой дядо или баба. Сякаш само кози и хора, които са способни да се катерят като козите по тия урви, обитават планините из Македония.
В този край не е дошла кризата. Тя си е била тук винаги. В тия затънтени села живеят старци на средна възраст от 70 нагоре, с по една мизерна пенсия, колкото да платят тока и да купят олио. Останалото си го правят сами – кози, домати, чушки, боб…
И са тук от …няколко хиляди години. Няма друго обяснение за наличието на села по тия стръмнини в планините, освен …антично. Във времената на войни, на владетели, които пращат армии насам-натам, на варварски набези, всеки град или село в равнината са били опустошавани през 20-30 години. И хората са се заселили нагоре в планините, заедно с козите. Тук, която и армия да мине, няма как да хукне да ги търси нагоре по дефилетата. Тези села са още оттогава. Устойчиво пуснали корен на стръмното. И генофондът на траките така се е запазил и доминира в българската нация, чак през 50-те кръвта от различните краища на селска България започнала да се омешва поради урбанизацията.
„Няма никой, никой не идва тук вече. И аз не идвам всеки ден. През ден-два” – казва отец Кирил. На Гергьовден и по-големи празници на ливадата край манастира ставали големи веселби и угощения, но сега вече по-рядко и с по-малко хора.
Отец Кирил има останал само един кучешки зъб, долен десен, и фъфли приятно. Какъв ти тук зъболекар, протези… Кой може да си го позволи? Дъщерята на дядо поп е в София, идвали със зетя веднъж годишно.
Край манастира под един дъб пасе вързан един уж кон, ама по-скоро катър, бял на цвят, с който дядо поп е дошъл от селото си Кукурахцево да ни посрещне. Три километра. По-често идвал пеш. И зимно време.
Смее се и зъбът му се показва. Въпреки леко сатирския си вид, дядо поп е изключително благ човек. Целия му живот се е търкалял по тези 3 километра между Кукурахцево и манастира. Свещеник е от 1967 г., преди това изкарал семинарията в София. Нямало кой да стане свещеник и той станал…
А още по-преди това учил в килийното училище до манастира – сградата му още седи, като помощен склад, за дърва, едно-друго. Край нея легна кучето му, което ни послая за посрещане, но после се умълча. Дойде и още едно, същата неопределена порода, нещо като каракачанско, ама не ясно – някакъв Шаро, шарен, черно и бяло. И лежат двете кучета, едното повече черно, другото повече бяло.
Отец Кирил показва стенописите и обяснява: „Реставрираха ги през 1979 г. едни момчета, наши, от тук, от Петрич. Много се стараха, вадиха от боите и правиха същите, да ги докарат съвсем както са били. То едното още е тука по Петрич, ама другото замина вече от години по Германия, намери работа там…”
И отец Кирил обяснява сцените от Страшния съд. Целият смисъл на тези стенописи е възпитателен. Като идват тук хората от близките села, да се постреснат и да не вършат грехове. Има изрисувана по една сцена за всяка професия. В деня на Страшния съд овчарят, който лъже, е с вързана овца на врата и дяволът го мъчи. Същата сцена и с мелничаря, който лъже – с воденичен камък на врата… И с терзията (шивача), и с търговеца… А кръчмаря? - питам дядо поп. „Ааа - усмихва се той и сочи една сцена по-встрани - Кръчмарят не го мъчат, той направо се е превърнал в дявол.”
То така и пишеше някъде из Еклесиаста – „Търговец трудно ще се опази от греха, но кръчмар – никога.”
На едно място е нарисуван човек, когото двамина режат с трион. “Това тук е пророк Исая. Той говорил много против властите… Както има сега една телевизия СКАТ, дето говорят много против Бойко Борисов… И го хванали пророк Исая, и го нарязали с трион”, обяснява отец Кирил. Чудно, как някъде в село Кукурахцево, дядо поп усеща някак библейски, че нещо може да се случи на тия, дето критикуват властта… Е, чак пък да режат с трион нас, критиците на Борисов…
Има и една сцена против врачките-лечителки. Майка с дете на ръце пред такава врачка, която подава съд с лекарство към детето. А отгоре един дявол сере в съда с лекарството. „Значи, лекарството е дяволски изпражнения - обяснява дядо поп – Църквата не признаваме такова лечение. Само вярата и Бог…” После добавя – „Ама има по селата баби, които помагат…” Споменава и прочутата местна забележителност баба Ванга. Тя идвала тук, на манастира, няколко пъти. И отецът е ходил при нея. „Тя помагаше на хората… Е, имало е и грешки – например прати някой да се оперира при еди кой си доктор в София, а човекът вземе, че умре. Случвало се е и това…”
Дядо поп развенча една измислица за Ванга. Във всички книги за нея пише, че тя се е омъжила в този манастир, тук. „Няма такова нещо – казва отец Кирил – аз съм тук от 1967 г., преди това съм бил ученик тук, в училището към манастира от 1943 г. до 1949 г., никога не съм чул такова нещо. Все щях да науча, ако се е омъжила тук…”
Един стенопис е останал нереставриран и доста се е заличил – на горния етаж в манастира, там, където са седели момите. Те са отгоре, а мъжете са долу, а един парапет с решетка пречи да им се виждат лицата отдолу, да няма изкушения в храма. И тук, встрани на стената, има още един възпитателен стенопис – мома с носия, а пред нея дяволът й държи огледало.
„Имаше и надпис – „Мома, която много се гизди и кичи, дяволът й държи огледалото”, обяснява отец Кирил. Но надписът избледнял и се заличил. Доста е избледнял и са опадали боите и на стенописа, на момата й потъмняло лицето, прилича и тя на дявола. Такава сцена имало само в два манастира в България, казал веднъж някакъв посетител на дядо поп. Но по онова време, по живково време, имало инструкции много да не показват стенописите и да не пускат в манастира любопитни да разглеждат. И отецът не пуснал търсача на редки стенописи на горния етаж, да види момата с дявола и огледалото…
После дядо поп ни води в камбанарията. Тя е в отделна кула встрани. Влиза се в ниска портичка, трябва да се наведеш до кръста, вътре пълно със слама в долното помещение, по една скърцаща вита дървена стълба с поизкривени стъпала се качваш на площадката с камбаната. Гледката към планините наоколо ти пълни душата. Таванът е с надупчена мазилка. „Иманяри, търсят пари, ръчкат”, обяснява дядо поп. После поглажда камбаната с ръка. Вижда се надпис „1907” – годината, в която е отлята. „Много хубав звук има”, казва отец Кирил. И ни го демонстрира. Звукът е омайващ, сладък, затихва дълго. „Ама да не помислят нещо в селото, че бием камбаната?”, питам притеснено. „Ами. Няма, кой ще…”, отговаря дядо поп и ми разрешава да дръпна мандалото още два три пъти.
Звукът дълго се носи по баирите наоколо.
e-vestnik
1 коментар:
Благодаря!
Публикуване на коментар