Тази част на България таи безброй живописни, недокоснати от съвременността кътчета.
Необятните
хълмове на Източните Родопи таят сред гънките си приказен, неподвластен
на времето кът. Районът на Ивайловград, разположен недалеч от границата
ни с Гърция, може да се стори на мнозина прекалено див и отдалечен от
цивилизацията. Но ако човек не се поддава на клишетата на масовия
туризъм, ако е любознателен и с неспокоен, вечно търсещ дух, няма как да
не се влюби в това късче земя, пропито с история и легенди.
Има
едно място, което остава някак встрани от неудържимия туристически
подем, завладял и преобразил до неузнаваемост някои от най-живописните
местности на България. В източната част на Родопите и по-точно в района
на Ивайловград, попадаме сякаш в друг свят и друга епоха. Иначе как да
си обясним гледката на хаотично разпилените по хълмовете стари махали с
малки къщурки, увенчани с килнати покриви, на потракващите по селските
друмове магарешки каручки и забрадените жени, запътили се към полето?
Как да не се дивим на красивите природни картини, изпъстрени с безбрежни
морета от орхидеи и диви божури, на кръжащите високо в небето колонии
лешояди, скални орли и други редки пернати екземпляри? За радост на
природолюбители и етнолози, на фотографи и пътешественици, тази част от
България не се е променила съществено през последните десетилетия.
Тук
можеш да придобиеш представа какъв е бил животът на Балканите в
началото на ХХ век, когато не са съществували понятия като автомобилни
задръствания, фаст фууд, молове, глобализация и пр. Хората от тази
крайгранична зона са съхранили почти непокътнат някогашния си селски бит
и продължават да се занимават със земеделие така, както техните предци
преди векове. Мекият средиземноморски климат и неуморният труд на
родопчани са причина по тукашните планински склонове да се раждат богати
реколти от тютюн, сусам, грозде... Освен това, в района растат
характерни за по-топлите страни плодове, като нарове, смокини и др.
Бродейки сред плавните извивки на Източните Родопи, пътешественикът
попада на закътани и забравени от цивилизацията селца.
Имаме условия за селски туризъм, но все още не разполагаме с база за настаняване – разказва местният екскурзовод Петя Дервингова. – Иначе
могат да се посетят няколко села, като Долно и Горно Луково, съхранили
автентичния си вид. Там къщите изглеждат така, както преди двеста
години. Наричат ги още селата на бубите, тъй като в миналото бубарството
било основен поминък на населението. В Долно и Горно Луково все още
могат да се видят бубарски къщи на по два века. Туристите се отбиват в
Долно Луково, за да разгледат и една много добре запазена църква – „Св.
Св. Константин и Елена”, която е на повече от две столетия!
Да посетиш Ивайловград и да не опиташ от тукашните вина, е като да отидеш в Рим и да не видиш Папата –
шегуват се хората от този край. Произвежданите от тях червени вина,
най-вече от сорта мерло, се оценяват високо не само от туристите, които
ги дегустират на място, а и на световните пазари, където се радват на
голям успех. Районът е известен и със своя тахан, произвеждан по
традиционни технологии чрез смилане на сусамовите семена. В началото на
XIX век в тукашните села работели деветнадесет таханджийници. За
съжаление, подобно на бубарството, този поминък отдавна е отмрял, а до
наши дни е оцеляла една единствена таханджийница в Ивайловград. От нея
можете да си купите пресни, вкусни и най-вече здравословни сусамени
лакомства.
След
като се поразходите из града, непременно посетете отстоящата на четири
километра вила Армира – най-известната забележителност в района.
Комплексът от жилищни и стопански постройки, датиращ от втората половина
на І век, ще ви впечатли не само с мащабите си, но и с чудесните, много
добре запазени мозайки. Ценителите на старините се отправят в
околностите на Ивайловград, за да разгледат останките от още една местна
„знаменитост” – крепостта Лютица. Стените на средновековната твърдина,
някои от които се издигат на девет метра, в миналото са ограждали селище
с мраморни сгради. Затова местните наричат крепостта „Мраморния град”.
Единственият
проблем, свързан с развитието на туризма в района, е недостигът на
места за настаняване. За разлика от други части на България, тукашните
села не могат да се похвалят с туристическа инфраструктура, с ресторанти
и къщи за гости. Повечето туристи отсядат в Ивайловград, където има
няколко приятни хотела. От тях те наемат планински колела, с които
обиколят околностите. Някои хотелиери организират сафари с джипове до
язовир Ивайловград – най-дългия в България, както и до живописните
меандри на Бяла река. Бистрите й води си провират път през малка долина,
превърнала се в убежище на многобройна колония от видри и костенурки,
както и на над сто вида птици, някои от които са застрашени в световен
мащаб. Така че този край се е превърнал в „златна мина” за всеки, който
търси непосредствен досег с дивата природа и мечтае да преживее нещо
различно от стандартните, шумно рекламирани туристически пакети, които
нямат нищо общо с истинското лице на България.
Пролетта е сезонът на орхидеите, които изпъстрят пейзажа с ярките си багри.
В местните села времето сякаш е „застинало” преди двеста години.
Земеделието е основният поминък на местното население.
Тукашните села са известни като „селата на бубите”, тъй като в миналото местните хора са се занимавали с бубарство.
Туристите посещават църквата „Св. Св. Константин и Елена”, която е на повече от две столетия.
Село Долно Луково е с най-добре съхранен архитектурен облик и неотменно се вписва в маршрутите на туристите.
бнр
Няма коментари:
Публикуване на коментар