На стоп през Франция и Испания
Мирела Заричинова
Когато Барселона те чака в края на магистралата
Как за два дни три момичета разгледаха 1200 км от две от най-красивите
държави в Европа през прозорците на седем случайни автомобила със
седем симпатични шофьори, на които просто им се говореше.
През дългата досадна зима в София решихме, че е крайно време да
попътуваме малко и идеята за Париж през пролетта трайно се настани в
главите ни. Оказа се обаче, че нискотарифните авиокомпании не оперират
дестинацията София-Париж. Затова в един мрачен ден през декември
отидохме с малкото си спестени пари да купим билети до Брюксел.
Отиването беше евтино, но връщането за след около седмица излизаше
почти като с обикновена компания. В нечия глава изникна гениалната
идея да проверим полетите Барселона-София и се оказа, че те са страшно
евтини, точно 10 дни след полета София-Брюксел. И решението моментално
беше взето – отиваме до Брюксел, взимаме евтин бус до Париж и после
стигаме на стоп до Барселона, която... не би трябвало да е толкова пък
далеч.
Четири месеца по-късно стоим на метроспирката на парижкото предградие
Витри и се ровим в огромна пътна карта, опитвайки се да разберем как
да излезем от Париж. Слънцето пече неумолимо, въпреки че е едва 7
сутринта. Тъй като сме само три момичета, имаме железни правила за
двата дни стоп, които ни предстоят – носим само 6 сандвича и бутилка
вода, за да не ни тежи, лягаме рано предишната нощ, ставаме рано,
обличаме широки безформени дрехи и никой не спи по време на стопа. До
края успяваме да ги нарушим всичките. Но и рисковете изглеждат много
по-безобидни на пътя, когато се сблъскваш с тях, отколкото, докато си
ги представяш в някой тесен софийски апартамент. Въпреки че занапред
ни чакат и отчайващи моменти, път назад няма. Трябва да си вземем
самолета за София, а влаковете във Франция са прекалено скъпи, особено
ако билетите се купуват в последния момент. С автобуси никой не
пътува. Така че просто се примиряваме, защото нямаме план „Б”.
В крайна сметка взимаме метрото до спирка Антони. Слизаме на спирка,
на която няма нито един човек. Излизаме от гарата и виждаме самотен
мъж, който се суети около автомобила си. Французин на средна възраст.
Питаме го къде е магистралата. Казваме му, че отиваме към Бордо и той
се плесва по челото. Много било далеч. Луди ли сме били. Три момичета.
След няколко поучителни констатации все пак ни насочва. Следват 2-3
километра пеш.
Френска баба
Така и не стигаме магистрала, но след консултация в крайпътния
"Макдоналд’с" решаваме да стопираме просто на пътя. Никой не спира.
Минава може би половин час и ни взима французойка на около 70 години.
Казва, че ще ни изкара на магистралата. Шофира по средата между две
платна и колите около нас не спират да натискат клаксоните. Оставя ни
между двете платна. По средата на голяма магистрала. От двете ни
страни хвърчат коли. Чакаме, докато става напълно безопасно за
пресичане. Следват още 20-ина минути висене, без никой да спре. Звънва
ми телефонът. Обръщам се и пак чувам набиващи спирачки зад гърба си.
Арабски хаос
След минута летим по магистралата с някакъв мъж от арабски произход. В
колата си слуша арабска електронна музика, но ни закарва до една
бензиностанция в Орлеан. Двеста километра по-близо до целта. Жена му и
децата му живеят там, той работи в Париж, но вечерта ще пътува за
Бордо, където е крайната ни точка за днес и има къде да останем да
спим. Казва, че можем да му звъннем, ако заседнем някъде по пътя.
Очарована от току-що изникналия план „Б”, аз изскачам бързо от колата
и левият ми крак се озовава под гумата, десният още е в колата. Той
дава малко напред. Аз крещя от болка, гумата е върху крака ми.
Момичетата си мислят, че се шегувам. Извиквам да му кажат на френски
да мине назад, защото само аз не говоря езика. Двете в един глас
изкрещяват на чист български: „Назад”. Той се стряска, но разбира
какво е станало и най-сетне кракът ми е свободен. Това е първият и
последен опасен момент от нашия стоп и за него сама съм си виновна.
Есемес с номера на опасността
След 5 минути сме в бензиностанцията. Пием по едно кафе и излизаме на
изхода към магистралата. Спира огромен тир с финландска регистрация.
Записваме му номера и се качваме. Пращаме номера на приятели да знаят,
ако нещо се случи. Тираджията обаче се оказва безопасен и просто много
му се говори, освен това пътува за Бордо. Моли ни да се събуем. В
началото ни се струва странно, но после си даваме сметка, че това е
неговата къща. В предната част, зад шофьора, има едно двуетажно легло.
Наоколо са разпръснати кафе-машина, печка, хладилник, дрехи. Така и не
разбираме името му, но е от Косово, живее във Финландия, всяка седмица
пътува до Южна Испания и продава пластмасови части. Най-сетне някой
говори английски.
Чудим се как да стартираме разговор и се сещаме, че има много известни
финландски групи, които правят тежък рок. Казваме: „О, Финландия е
много известна със своя метъл”, а той отговаря: „Да, наистина… и с
желязото също.” Докато всички се заливаме от смях от недоразумението,
телефонът му не спира да звъни. Оказва се, че днес рожден ден имат
майка му, сестра му и дъщеря му. Учудваме се, че има дъщеря, изглежда
много млад. Той казва, че има три. И трите от различни майки. Все
финландки. Докато си говорим, той отбива от магистралата и продължава
по националния път. Разликата между двете е, че на първото се плаща
такса. Така е и в Испания. Повечето шофьори, които ни взимат, избягват
магистралите.
През прозореца се нижат малки френски селца, огромни жълти поляни,
реки, около които пасат крави, а миризмата на люляци и рози успява да
проникне дори и в нашия тир.
Спирка „Бордо
Стигаме Бордо към 9 ч, къпем се, вечеряме и в 11 ч вече се разхождаме
с цяла група български студенти. Градът ми прилича на Париж, повече от
самия Париж – тесни улички, много цветя, старинни сгради и най-важното
– тук има французи за разлика от столицата, където са рядкост.
Разделяме се към 2 ч и се разбираме да се чакаме в 6.30 на другата
сутрин. Един приятел иска да ни покаже Атлантическия океан, преди да
продължим към Барселона.
Франция между Средиземно море и Атлантика
Колата криволичи по малкия път. Във всички села, през които минаваме,
няма светофари, а кръгово движение, чиито изходи и стрелки са много
неясни. Вече сме съвсем близо до океана. Опитваме да спим, но не
става. Спираме в някакво село и отиваме да закусим в една пекарна –
„При Хенри и Беатрис”. Възрастна французойка, вероятно Беатрис,
майчински ни завива кроасаните в салфетка. Ядем отпред и зяпаме.
Безумно красиво е навсякъде. Мисля си колко много неща изпускат хората
като просто летят със самолет от точка А до точка Б. След 15 минути
сме на океана, слънцето скоро е изгряло, наоколо няма никой. Плажът
изглежда девствен и чист. Обещаваме си да се върнем, но сега трябва да
бързаме към крайната цел.
Оставят ни на границата, която всъщност е просто една табела близо до
баския град Ирун. Българите си пазаруват цигари. Рязко цените са
паднали и петте евро за кутия са се превърнали в три. В далечината се
виждат Пиренеите. А стопът ни продължава.
При баските
От магистралата ни взима колумбиец. Живее при баските от 20 години. Не
говори нищо освен испански. Казвам му, че много обичам Испания, за да
почна разговор. Той казва, че не я обича. Харесвал само Ел Паис Баско.
Давам си сметка, че сме навлезли в район, в който темата е деликатна и
преди още да съм го осъзнала, той ни оставя край някакво баско село.
Оказваме се в безизходица. От една страна, на магистралата няма къде
да застанем, защото няма нещо като островче или поляна зад нас, а
колите хвърчат и е опасно. От друга страна, долу в селото Донезтебе
пък не минават никакви коли. Да тръгнем нагоре по магистралата
изглежда съвсем опасно, решаваме да вървим зад парапета, но в един
момент се оказва, че той не води до никъде и ние сме над някаква
пропаст. Времето почва да се разваля, натрупват се черни облаци, в
Пиренеите сме...
Един тир почти ни отнася и вече е решено. Слизаме долу в селото.
Отваряме кутията с бисквити и сандвичите и се подготвяме за дълго
чакане. Никой не спира. Имам чувството, че минават часове. И времето
става все по-гадно. Вече се чудим дали да не отидем да питаме къде
може да спим в селото, но решаваме да тръгнем пеш, пък докъдето
стигнем. Наливаме си вода от някаква крайпътна чешмичка и вкиснати
тръгваме напред. Ходим много малко и ни спира някакъв възрастен човек.
Пътува към Тафая. Той е баск и говори само испански и баски. А говори
много. Обяснява ми за историята на баските, за езика и културата им,
за обичаите. Виждам се в чудо, защото не разбирам всички думи, които
ползва, и вадя речника си. Така, когато стигнем до нещо неясно, той
спелува, аз намирам и продължаваме да говорим.
В един момент спира колата на магистралата и почва да ми говори бързо
и нервно. Не го разбирам. Решавам, че иска да слезем, но той ме спира
и ми прави знак за пари. Пред нас се плаща таксата. Решавам, че иска
пари, и почвам да си ровя в портмонето. Той казва да спра. Излиза от
колата, вади своето и плаща. Оказва се, че просто не е можел да го
извади от задния си джоб, докато е в колата. Опитът ми да му дам
някакви пари е посрещнат с категорично неодобрение. ”Ние, баските,
когато поканим някого в колата си, все едно го каним у дома. Никога не
бих си позволил да взема пари от госта си. Ние, баските, когато ходим
да пием в някое заведение, плаща само единият от нас. При следващото
питие плаща следващият.” Вие, баските, сте супер, мисля си аз, докато
ровя в речника за поредната непозната дума. А той вече ми обяснява за
прочутото аспержи в региона.
Българи в средата на нищото
Оставя ни на едно кръгово кръстовище. Казва ни къде да застанем и си
тръгва. За кратко време ни спират 15 коли. Но никой не е в нашата
посока. Питаме следващата жена, която спира и пак не е в нашата
посока, къде всъщност трябва да чакаме. Тя започва да ни обяснява нещо
на неразбираем испански, питам я дали знае английски. При което тя
казва: „Приличаш ми на българка.” Изпадаме в еуфория, тя ни показва
къде да чакаме и си продължава в нейната посока. В момента, в който
вдигаме палци, ни спира една жена. Като цяло стопът в Испания върви
много по-добре от Франция.
Нашата испанка ни оставя на поредната бензиностанция. Оттам ни взима
тираджията, който щеше да ни отнесе на магистралата по-рано същия ден.
Той вече е съвсем типичен. Бял потник, татуирана котвичка и женско име
на рамото, неприличен език. Холандец, но живее в Аликанте. Пренася
цветя и има среща в Сарагоса. Когато стигаме там, завалява дъжд. Няма
как да продължим. Вече е 6, а имаме запазен хостел за същата вечер в
Барселона. Оставят ни в индустриалната зона на Сарагоса, намираме
автобусна спирка и докато се чудим накъде да ходим, някакъв автобус
спира. Отива към автогарата. Говоря с шофьора и хората почват да ми
обясняват, да ръкомахат и да сочат. В Испания всеки иска да ти
помогне. Слизаме на спирката при гарата, преследвани от указанията на
другите пътници. Отвън някакъв човек вижда самарите ни, почти ни хваща
под ръка, води ни до мястото за пресичане и пак сочи към сградата на
автогарата.
Следващият автобус е след 3 часа. Сядаме в кафетерията на гарата,
съсипани от път. Пиша съобщение на една приятелка, че всичко е наред,
и набързо споменавам какво ми се е случило през последната седмица. За
2 дни 2 държави (да ме прощават баските), 1200 км. И куп спомени от
места, през които никога не бих минала, ако планирам екскурзията си с
туристическа агенция, такси от летището, запазен хотел с включена
закуска и организирано пътуване по някоя река с корабче. Все пак на
гарата в Сарагоса, аз още не мога да осъзная колко важно и пречистващо
е това пътуване. Знам само, че сега всичко, което трябва да направя, е
да се кача на автобуса за любимия ми град Барселона, който ме чака там
някъде – в края на магистралата.
Западни журналисти изготвиха класация на 29-те града, които всеки един мъж трябва да посети през годината. На любителите на бурния нощен живот авторите на списъка препоръчват посещение на Тел Авив, пише РБК. 
