В Барселона Господ не бърза за никъде!

Жанина Драгостинова  

Гол мъж се разхожда по крайбрежна алея. Снимки: авторката

„Господ не бърза за никъде, а той е моят клиент!” – така отвърнал каталунският архитект Антони Гауди, когато го попитали кога смята да завърши катедралата „Фамилия Саграда”, чието изграждане е трябвало да приключи през 1910 г., но и до днес не му се вижда краят, като най-оптимистичните прогнози са, че това ще се случи през 2026 г. – 140 години от началото на строежа и 100 години след смъртта на архитекта. Че времето в Барселона има свой, своеобразен ход, различен от обичайния ритъм на големите градове, се забелязва от пръв поглед. Тук всичко сякаш става бавно и полека от ранна утрин до късен следобед и се усилва на бързи обороти след девет вечерта. За да притихне отново на другата сутрин в блажен сън след нощната изнемога.

За разлика от Всевишния обаче на туриста му е дадено време и то най-вече, за да не му стига. Туристът бърза, сменя превозни средства, тича, щура се, върти глава, кокори очи, иска да погълне и попие града наведнъж. Туристът разполага най-много с два-три дена, за да обиколи всичко, наречено „забележителност”, да го разпарчетоса в снимки и запамети в своята си мъничка „вечност”. Явно туристът е от онези творения, които Бог е създавал без особено старание и с отпадъчни материали, но пък без него светът би бил доста по-скучен.

„Момчета, къде тук може да се вечеря?” – питам двама случайно минаващи младежи, които съвсем не случайно разговарят на български. В следващите два дена ще чувам родният език да се провира между смесицата от испано-немски-английски доста често. Докато накрая ще спра да се стряскам от познатото звучене и ще почна да го приемам почти като част от Барселона. „Зависи с какви пари разполагате – отвръщат момчетата и ме оглеждат изучаващо. – Ако сте на разходка, ей там е „Саламанката” – сочат те към зелени светлини на някакво заведение, намиращо се на новото пристанище „Олимпик” – 30-40 евро на човек ще ви обръснат, но си заслужава. Пък ако сте по работа…” Момчетата изглежда делят българите в Барселона на „дошли на разходка” и „по работа”. Вторите все още са повече. Аз също ги оглеждам и се опитвам да ги сложа в някое познато чекмедже – студенти или търсещи си късмета. Което често е едно и също.

Творението на Гауди “Фамилия Саграда”. Снимки: авторката

Да минеш просто ей така покрай „Саламанката”, за да огледаш, се оказва невъзможно. Мощна и енергична мургава леля те хваща за ръката и любезно ти сочи маса. Любезността й е такава, че не търпи противоречие. Към девет вечерта келнерите все още са повече от посетителите. Към единадесет в огромното заведение, състоящо се от три салона, вече няма свободна маса и келнерите тичат като на състезание, ловко взимайки завоите и сръчно носейки в ръце табли с различни риби и ястия с морски дарове. Рибите са съвсем пресни и келнерите държат да ти го покажат, като току ти тикнат под носа някое животно, което в унес отваря уста или пък рак, който не ще да спре да мърда с щипките си.

През едно заведение се разиграват същите сцени. И там е пълно, и там се поглъщат риби в несметни количества със скоростта на олимпийски спринт. Между двете се е настанило малко, китно ресторантче. Бели покривки, грейнали чаши, лъскави прибори, блестящ порцелан, живи рози. На входа стоят двама внушителни господа с бели смокинги. Бяла тишина. Заведението е празно. Никой. Дали пък вътре не вечеря Господ, небързащ заникъде? Ясно е едно – който се надява единствено на божията помощ, не завърта голяма печалба. А на какъв принцип туристът избира едно заведение и пренебрегва друго, вероятно ще си остане света тайна. Що се отнася до цените в най-скъпия рибен ресторант на новото пристанище на Барселона, те се оказват доста по-ниски от миналогодишните на българското Черноморие. Барабар с виното. Което също спада към тайните на нашето съвремие – как така в един от най-разкошните европейски градове е по-евтино, отколкото из българските морски курорти?

В Барселона трудно може да се употребят изрази като „зората пукна” или „нощта се спусна”. Тук се случва точно обратното – нощта пуква с неописуем шум и разкош, за да бъде постепенно удавена от настъпващия ден.

Някъде към девет вечерта пред един от луксозните хотели на крайбрежната ивица се извива змията на мерцедеси металик. От всяка кола слизат дами със засукани рокли и мъже във фракове. Потъват в хотела. Какво ще празнуват, те си знаят. Час по-късно дълга към 200 метра отсечка от една от улиците в квартала над пристанището започва да се изпълва с тинейджъри. Не знам откъде изникват, пролазват като плъхоци от дупките си. За разлика от котките, които нощем са сиви, младежите на Барселона са цветни, издокарани са в типичната дискотечна мода. По тротоарите се събира такова множество, че действително и игла да хвърлиш, ще се забие в някой 14-годишен дългалак, само дето няма да се забележи, тъй като металните предмети са част от украсата на множеството. Младите хора стоят, пият бира или безалкохолни, пушат и говорят на мнооого висок глас.

Заведение в Барселона. Снимки: авторката

На фасадите на околните сгради се виждат спуснати жалузи, изрисувани с графити. Постепенно една след друга железните решетки се вдигат и вътре зейва черната паст на дискотеки. По вратите стоят снажни вардяни, облечени в черно, които преджобват младежите. Не можеш да влезеш с кутия бира, нито пък с цигара. Това е седмичното забавление на децата на крайния квартал – да потръскат глава в транса на музиката, отдадени, слели се в едно цяло, заедно образуващи гигантското тяло на днешния динозавър на масовото забавление.

Тайнствените дискотеки в тази част на квартала, стаили се зад маскировъчните си дрехи на ошарените с графити жалузи, хлопват железните си уста в три часа сутринта. Но това съвсем не е краят. Децата излизат от черните, луминесцентно осветени дупки и на тълпи се понасят към следващата дискотека, която е по-голяма. Намира са на съседното каре от улици. За да стигнат дотам, те минават през строга охрана – наредени полицейски заграждения, така че да се получи лабиринт. И тук има здрави момчета, които охраняват множеството. Децата се нареждат в предълга опашка, която сигурно има стотина метра. Чакат търпеливо. Говорят шумно. Сред тях няма пияни и дрогирани. Или ако е имало, отвели са ги навреме. Покрай опашката минават явно по-хитри техни връстници, които им предлагат кутии с напитки, сигурно купени на магазински цени и продавани сега с надценка. Но като стигнат до входа на дискотеката, младежите пак трябва да са с празни ръце. Всички неспирно пушат и това изглежда да е единствената отрова, на която се подлагат.

Не знам кога и как са приключили с веселбата и как са се прибрали у дома. Сигурно е, че са проспали неделната църковна служба и то в страната, за която казват, че църквата все още има обществено влияние. Техният Господ им е дал събота вечер за пълна самозабрава и това явно им е достатъчно. На сутринта градската служба по чистота безропотно и старателно измете всичко, останало от нощната вакханалия. Барселона сънено се усмихна.

Действието се развива близо до морето, но далече от центъра на града. Барселона е изникнала и се е развила до две реки и с гръб към морето. И днес тузарският квартал е на километри от морето, качен по околните хълмове. Дълго време се е смятало, че край морето се мотае само простолюдието. Преустройството на бившия индустриален квартал започва около 1992 г. – важна година в развитието на Барселона, не само защото тогава градът приютява Олимпиадата, а и защото това е засега последната превратна точка в благоустройването му. Старите фабрики и занемарени жилищни постройки се събарят, издигат се нови блокове и хотели. В момента комбинацията изглежда доста странна, защото съвременните хотели стърчат над стари складове или гаражни помещения. Туристът обикновено предпочита по-лъскавките места, докато това тук все още е проникнато с миризмата на машинно масло.

Нова Барселона расте бавно, като смачква след себе си остатъците от време, напомнящо за запотени работнически мишци. Наричат строителния прелом от 1992 г. и преместването на града към морето „ренесанс”, по подобие на времето от края на XIX век, когато се е развихрило строителството на модерния град. За разлика от днешния „ренесанс” обаче онзи, предишният, носи свой дух, свой стил, направил Барселона незаменим и незабравим град. Сегашното модерно строителство е дело на добри, но униформирани архитекти, които сякаш са се сговорили да превърнат Европа в един единствен град, така че да не познаеш къде си. XXI май набляга повече на изобретенията във виртуалното пространство и все по-малко обръща внимание на реалната гледка през прозореца. Да не говорим, че и последната криза, дошла след строителния бум, си казва тежката дума. До преди нея хората са бързали да си купят жилища, защото се очаквало те да поскъпнат, днес не купуват, защото чакат да поевтинеят. Всичко това естествено забавя хода на обживяването на крайморските квартали. Едва ли е било така обаче по времето на Антони Гауди или иначе казано – през истинския ренесанс на Барселона.

Опашка пред дискотека. Снимки: авторката

„Този е или луд или гений” – казал един от университетските преподавателите за завършващия следването си млад архитект Антони Гауди. И в двете си определения е улучил. Ненапразно Барселона е градът на Гауди, на неговите сгради и тези на неговите ученици. Всички те сякаш са творение на безумството на гения – умопомрачителни, шашкащи, запомнящи се. Гауди е имал късметът да попадне на точното място в точното време и да притежава талант, който е имал нужда само един богат меценат, за да се развихри. През 1878 г. на Световното изложение в Париж тогава 26-годишният Гауди се запознава с текстилния индустриалец Гюел, който оттук нататък ще покровителства творчеството му. За свое добро и благото на Барселона. „Всяко произведение на изкуството трябва да носи изкушение – казвал Гауди. – Ако то изгуби качествата си на изкусител, престава да е произведение на изкуството.” Ако Барселона днес изкушава с нещо, то е с творбите на Гауди.

Хванала се за справочника си като удавник за сламка, обикалям от къща до къща. Нищо, отбелязано в проспекта, не бива да остане непосетено. Останалото извън туристическия гайд се превръща във второстепенна притурка към основния порив. А може би някой отгоре просто се забавлява, като ме наблюдава как прогизнала от дъжда и вкочанена от студения вятър се щурам, за да не изпусна нищо. Пък времето, отредено за посещение на града, немилостно изтича.

Още в детството си Гауди се разболял от ревматизъм, затова вървенето трудно му се отдавало. Разстоянията от един до друг обект преминавал, качен на магаре. Но дори и на магаре, той е знаел къде отива. Да вървиш днес подире му никак не е лесно. „Архитектът – казвал той – е човек със синтетично мислене, който притежава способността да вижда нещата в цялост още преди те да са се появили.” Гауди е имал визия за града, знаел е как да създаде красота и удобството на жителите му. Не знам как се живее в сграда, направена от него, да я гледаш отвън е наслада. На въпроса откъде се учи, Гауди отвръщал: „От дървото. Стъблото носи клоните, клоните носят листата. И всяка негова част расте съвсем хармонично, така, както е поискал Създателят.”

В последните 40 години от живота си Гауди се отдръпнал от светския живот и все повече потъвал в религиозност. Един след друг починали баща му и покровителят му Гюел. Самотен, той се пренесъл да живее в строящата се катедрала „Фамилия Саграда”, която изграждал със собствени средства. Ако във всичките му по-ранни творения действително не може да се отдели безумието от гениалността, то „Фамилия Саграда” е повече безумна отколкото гениална. Знам, че по въпроса се спори. Катедралата  прилича на опит за възстановка на детските мечти на отдавна порасъл мъж. Гауди действително се оказва щастливец, защото Господ му е дал достатъчно време, за да се позабавлява до насита.

На 8 юни 1926 г. архитектът, навярно отказал се от магарето си като превозно средство, е сгазен от първия трамвай в Барселона. Поради бедното му и мърляво облекло никой от насъбралите се файтонджии не искал да го откара до болницата, тъй като го взели за бездомник. Приятели го открили няколко дена по-късно след усилено търсене. Предложили му да го преместят в добро и по-скъпо отделение на болницата, той отказал с думите: „Моето място е сред бедните”. Днес биографите му се съмняват, че действително е произнесъл точно това, отдават ги повече на желанието на гражданите на Барселона да виждат във великия архитект „народен човек”.

Времето на Гауди – на мекотата в извивките, на спокойствието, на мечтанието и вълшебството – си отива, сгазено от техниката на новия, пухтящ с локомотивите си и дрънкащ с трамваите си, електрифициран век. Неговите сгради все повече се доказват като „скъпоценни камъни, инкрустирани в сивотата” на фона на модерната ъгловата архитектура, работеща предимно с метал и стъкло, носеща сякаш повече отчужденост, отколкото близост. Сега, над 80 години по-късно, светът му изглежда като красива антикварен предмет, избутван неумолимо от Starbucks Caffe, Dunkin Donuts и от всички останали глобални вериги за бързо хранене, модерно обличане и безметежно общуване. Ерата Гауди остава туристическа атракция, но отдавна не е начин на живот.

Очаква се през ноември тази година папата да посети Барселона и да обяви великия архитект за светец. Хубаво, но се чудя дали този акт ще докосне по някакъв начин душите на онези деца, които в съботната нощ се напъхват в тъмните складове в крайните квартали, за да изтанцуват и изкрещят мизерията на животеца си.

Закрит пазар, встрани от улица “Ла Рамбла”. На снимката са екзотични плодове, но цените на повечето храни са по-ниски от тези в България. Снимки: авторката

„Tourist go home” пише на една стена в Барселона. Сигурно са прави каталунците да си искат обратно спокойствието. Но кой тогава ще пази духа на Гауди? За някои неща сам Господ не е достатъчен…

Извън представленията за туристи, жителите на Барселона си организират спектакли за собствено самочувствие и с вътрешни цели. Например преди няколко седмици на един от площадите легнали неколцина протестиращи. Голите им тела били напръскани с червена боя – да се разбира „облети в кръв”. Живата картина представлявала протест срещу традиционната испанска борба с бикове. Каталунци не искали вече да се идентифицират с този варварски обичай и искали бикоборството да бъде забранено. Зад привидно природозащитните цели на проявата политолозите съзират скрити мераци, а именно желанието за признаването на Каталуния за най-важната част от Испания. Как това ще се отрази на туристическия бизнес? Не знам. Сигурно е само, че видях на крайбрежната ивица сред разхождащите се туристи да тича чисто гол мъж. Предполага се – с политическа задача.

В Барселона Господ не бърза заникъде… Може би затова градът е велик, защото Господ му е дал правото и му е оставил времето да бъде и такъв… и онакъв… и беден, и богат, и възвишен, и долнопробен, и забързан, и спокоен… Погледнат от самолета, поради правите си улици Барселона изглежда като нарязан на филийки – сякаш за прегледност на намиращия се Горе. Защото как иначе може да се обхване случващото се Долу в Барселона? Че е толкова много!

Авто Травел


Няма коментари:

Авто Травел


Hotels,Holidays,Tickets...

.